Името ми е Миглена Каканашева на 24 години съм и се уча как да се определям извън работата си. Обещах си да правя по нещо вълнуващо за мен в личен план всяка седмица и ето ме... имам втора история ! (:
Когато съм била на 4-5 съм паднала от кола в движение ... Всички го приемат като голяма трагедия.Ударила съм се в тротоара, имала съм много рани, била съм цялата в кръв. Аз, обаче, си спомням само как си поизбърсах кръвта, изтупах се и хукнах след колата, викайки "Мамо, тате, чакайте ме". Не си спомням добре... детска травма, ще я коментираме когато съм готова да преработя други си страхове (:
По-важното сега е, че след тази историйка, ме е страх да се возя бързо. Нямам доверие на никой да ме вози бързо и хиляди пъти съм се улавяла как ставам раздразнителна и нервна и стискам дръжката на вратата ако скоростта е над 100. Аз самата не мога да карам бързо продължително, а толкова много ми се иска. Постоянно съм на газ - спирачка и карам автоматик с два крака... За да съм в контрол, винаги...
Наскоро един приятел започна да ме вози на атв-то си. Пълен кошмар, направо усещах как се задушавам... Ами ако изпуснеше контрола и паднехме, какво щеше да стане с Мегз. Но си поемах дълбоко въздух и буквално се мъчех да се доверя. Като видях как ми се отразява това нещо, реших, че това е шансът ми да се излекувам от страха си от бързо каране.
В понеделник реших, че трябва да си купя атв. Във вторник пристигна и веднага го подкарах, без някога да съм се докосвала дори до мотор. В момента, в който спрях да се блъскам в дървета и пейки, реших, че съм готова да се състезавам. Паднах доста сериозно. Както си карахме го видях отдясно на мен, не очаквах... после загубих контрол и полетях. Търкалях се няколко метра, а атв-то беше още по-надолу някъде в храстите. Не ме интересуваше колко съм надрана и синя. Когато видях уплашения му поглед се чувах само да повтарям "Добре съм, нали няма да спреш да караш с мен" ..
В света на страховете поговорката "Клин, клин избива", не е много вярна. Да, тялото ти свиква и при повторение стресовата ти реакция вече е по-малка. Дори с всяко качване, най-вероятно, ще става все по-опитомена, защото се адаптираш. Истината, обаче, е че с опитомяването страха не изчезва. Просто защото истинският му корен не е скоростта. И 20 години по-късно със всичко, което съм и всичко, което имам в момент на злополука реагирах досущ като 4-тири годишното Мегче. Дори се изправих веднага и се изтупвах, за да му покажа, че всичко ми е наред.
Темата на този пост не е истинският ми страх от изоставяне, нито преработването му. Истината дори е, че години наред го умувам и още го имам. Темата на този пост е бързото каране и всичко, което страховете ти могат да ти отнемат. Те, най-вероятно, ще те превърнат в непоносим нервак, когато твой приятел кара и ще те накарат да си останеш вкъщи когато всички се приготвят за плаж. Пак те ще те убедят да носиш по-широки дрехи или да се притесняваш от събличане по време на секс. Във всички случаи страховете ти ще те отделят от онези, които те привличат или обичаш и ще ти попречат да имаш пълноценни връзки. Но, какво да се прави не сме супер герои и не може с едно бързо каране или с фитнес да се освободим моментално от всичките си притеснения...
Днес вече знам, че с опитомяването страхът не изчезва, само се научаваш някакси да живееш с него. Подкарах и атв-то на газ-спирачка. Но ще се отуча някак и няма да спра да карам силно, докато не спра най-после да треперя. На 24 не позволявам на страничните ефекти от страховете ми да ми отнемат удоволствията в живота...
Съжалявам за притеснението, което създадох на много хора, без да искам, шумейки или блъскайки се в колите, пейките, градинките и тротоарите им. Толкова си мога, но ставам по-добра и вече няма да ви притеснявам (:
Името ми е Миглена Каканашева. На 24 години съм, собственик съм на MEGZ и живея за една идея - "Дрехи евтини колкото един обяд". До преди два дни бих се представила по този начин. Така си се определях, така и си живеех, един живот за една мечта. Преди два дни, обаче, на първи разговор с един мъж той поиска да му кажа нещо повече за Миглена, не за Megz. За пръв път от години насам се почувствах нелепо, не знаех какво да кажа. Исках да го впечатля и по принцип ми се получава много лесно... с Megz. Сега, обаче, стоях и говорех някакви неуверени неща; някакси образът на онази всичко можещата ми се срина моментално. До края на деня не можех да спра да мисля за това. Взех много важно решение...
Името ми е Миглена Каканашева. На 24 години съм и страдам от рядка пристрастеност. Кръстила съм я недостатъчност. В този живот нищо не ми стига, търсач на емоции съм. През годините вградих тази си постоянна незадоволеност в работата ми. Работя нон-стоп и успех след успех пак не ми стигат. Още по-тежкото е, че хората често са ми недостатъчни, а това прави поддържането на връзки почти невъзможно, освен ако не са работни.Много се опитвах, но няма да се променя. Просто вече не искам, това ми носи толкова много в работен план, а това за мен е почти всичко.За пръв път, обаче, реших да използвам тази недостатъчност в личен план. Обещах си поне 3 пъти седмично да правя по нещо, което по мои разбирания е вълнуващо. Така ще се напълня със спомени свързани с Миглена и ще мога с гордост да представям не само работата си, но и самата мен Каквото направя ще го разказвам. Работата ни в Megz е вдъхновение за буквално хиляди млади момичета. Получаваме толкова много писма за това как сме ви мотивирали да гоните мечтите си. Това е най-прекрасното чувство, което някога съм изпитвала. Искам и личния ми живот да бъде такъв...
Винаги съм мечтала да участвам в цирк. На 08.10 си тръгнах от офиса към 4 и малко. Абсолютно нетипично, обичам да съм последна, за да знам, че всичко е минало наред. 4 и 30 и хукнах към един цирк. Представленията им са от 6 и вратите бяха заключени. Разбира се на мен това не ми пречи, дръпнах летвичката и се засилих към шатрите. Излезе мъж (фокусника, разбрах по-късно) изслуша ме с отегчение и странен поглед и ми каза да дойда след 1 час, когато собственика на цирка ще си дойде. Знаех, че ме лъже. Как щях да участвам ако представлението е след 1 час, а аз съм абсолютно незапозната с програмата. Помолих го да ми даде телефон на собственика, в крайна сметка мога да отида където и да е. Той ме препрати на касата, да съм питала там. След още настояване жената там се съгласи да му се обади. На въпроса какво искам, притеснена тя му отговори .. ами нейни си работи Собственикът дойде. Е, не стана точно както ми се искаше - да ми разреши от раз. Даже изобщо не ми разреши. И пари му предложих, пак не. Предложих му преди шоуто, не може, тренирали. Предложих му след шоуто, не може, бързали. Опасно било. Беше много любезен, покани ме да гледам цирка и си тръгна.
Излишно е да казвам, че не можех да го преживея. Та, аз, няма нещо, което да поискам и да не мога да го направя. Прибрах се до вкъщи. Облякох една от любимите ми рокли... приготвена за представлението ще опитвам пак. Върнах се и отидох да си купя билет. Собственикът на цирка ме видя и ме покани веднага да му бъда гост, бил ми запазил специално място на първия ред. Заведе ме до мястото и седна да си поговорим. Аз повторих около 20 пъти, колко много искам и как не може да ми откаже поне за 10-тина минути накрая. Той любезно ми отказваше всеки път. Междувременно ме запозна с част от артистите. Аз пак повтарях, "поне 10 минути накрая". Тогава фокусника, каза " Защо не я обучим на номера с главата". Аз само това чаках,, " о да, много искам". След 5 минути вече правех няколко кратки репетиции зад сцената.
Участвах в цирк. Асистентка на фокусник, отрязаха ми главата
Няма да разказвам за това, което усетих за краткия си престой в цирка, чисто като атмосфера и детайли на работата, не е грандиозно, за съжаление, иначе не бих спестила нищо. Когато си на 24, циркът е различен от времето, когато мама ме водеше на 5-6. На 24 виждаш захарта, която дават на животните, за да стават и лягат. Виждаш мръсните одеяла и захабените костюми.На 24 магията вече, колкото и да ти се иска не те хваща. Просто не вярваш, че главата на асистентката е наистина отрязана. Но, ще ви кажа едно - циркът е невероятно място, именно заради магията. Но на 24, не заради тази, която получаваш, а заради тази, която даваш. Стотици майки водят децата си там, за да им подарят малко вълшебство. Ужасно талантливи артисти пътуват с мръсни камиони и животни, за да я ви я представят...
Това разбрах за магията на цирка. Тя е подарък, когато си малък и безценното желание да подаряваш когато пораснеш
Благодаря на прекрасния екип на ЦИРК КОЛОЗЕУМ, които ми подариха това прекрасно изживяване.
